Пропускане към основното съдържание

Някога много, много отдавна, когато небето все още беше още наситено синьо, слънцето имаше цвета на узрели портокали, а нощите миришеха на разцъфнали липи, сънувах, макар и не много често един красив сън. Тогава живеехме в един от първите държавни блокове, нов, боядисан в бяло, в центъра на Зарата, точно срещу Градската градина.

Летях над града. Първо се качвах до таваните на нашия блок, обикновено се провирах през капандурата на покрива, и после сякаш някаква невидима ръка леко ме понасяше във въздуха.

Издигах се плавно над зелените дървета на градската градина - тихо и без звук, след това минавах над Универмага, Пощата, завивах над Пожарната, и все по-високо и по-високо се реех над моето училище, където виждах долу учителят ми по физическо Любо смешно да мята ръце като вятърна мелница.

Хубаво беше, че летях без усилие, даже не размахвах ръце, сякаш гравитацията беше моя любовница и робиня.

В този сън имаше един много специален момент, който винаги се повтаряше без изключение: винаги след Пощата с Орела, близо до двора на гимназията във въздуха се разминавах с друга летяща душа. Тя винаги летеше някъде по-високо от мен, и аз никога не можех да видя лицето и. Чувствах силната въздушната струя, когато се разминавахме, усещах електрическото пращене на заредения с енергия въздух, усещах уханието на диви горчиви треви, но никога не виждах лицето и!

Така и не разбрах каква беше душата – мъжка или женска, или просто беше просто човешка душа, освободила се от тегобите на земните грижи, съмненията, данъчните задължения, пола и плътската любов.

Странно, нов винаги в този сън звучеше една и съща музика – Lamp light на Bee Gees. И винаги музиката започваше там, където беше свършила при предишния ми полет.

Много, много години след времето, когато отдавна вече не можех да летя, в града на липите, до брега на езерото с плачещи върби в един късен следобед срещнах другата летяща душа на чаша чай. „Знаеш ли“, каза тихо душата. „Когато още в първия учебен ден през Септември, преди три хиляди години бях дежурна на вратата на класната стая, видях едно момче от по-горните класове да дежури на вратата на съседния клас. Тогава си казах: „трябва непременно с него да станем приятели“…

Зима- Лято I

Тогава имаше дълги студени и снежни зими, летни студентски бригади, нямаше спин и сексът все още не беше повод за запознанство. Но въпреки това, от време на време, сияйното лице на Любовта надникваше зад облаците тютюнев дим, алкохолни пари и самозаблудата, че сме вечни.

 

Тази зима беше дошла по-рано, и бе по-студена от обичайното. Натрупа пухкав сняг метър и нещо. Стегна студ, и за една нощ снегът от пух се превърна в синкав, корав лед.

 

Блус Мобилът грохналият гърбав автобус  на Клуба за естетическо възпитание ма МЕИ-то тръгна от София в 4 след обяд, и с Божията помощ в 9 вечерта криво-ляво бяхме в Зарата. Паркирахме на малката уличка (Априлов) зад кино Септември, и от Блус Мобилът право във Верея – там свиреше Николай Ирикиев, с някакви набързо свикани ентусиасти – той с ореола на китарен бог – те, с примирението на чираци, очакващи да бъдат посветени във Великата тайна на безсмъртната рок магия.

Хапнахме по тройка с гарнитура, обсъдихме мацките на дансинга, пихме по две-три бири в два-три коняка, и всеки пое към нощната си обител – пичовете от Климат Блус Бенд към Хотел Тракия, аз – в родното гнездо на четвъртия етаж в блока срещу Градската градина, над кино Септември и ресторант „България“.

В ледения синкав студ на следващото утро нашият поход към целта започна с дълго, изнурително бутане на Блус Мобила, огласявано с цветисти псувни – през нощта акумулатора беше паднал и зеленото туловище на буса с пращене се отцепваше от оковите на леда в малката уличка. На шестия опит Блус Мобилът запали, гъста, задушлива нефтена отрова избълва в дробовете ни, и ние премръзнали, озлобени и задъхани се метнахме при инструментите. След 10 минути вече бяхме минали прелеза на „Наталия“, и изпълнени с копнежа на младия, див скитник, излязохме на шосето за Бургас, с крайна цел Котел.


Климат Блус Бенд беше нашият вариант на „Оркестър без име“, но с име! Бяхме студени във втори курс на МЕИ-то, и имахме шанса да сме протежета на КЕВ - Клуба за Естетическо Възпитание, единствения признат от Партията и Комсомола формален орган за студентска самодейност. Бяхме нещо като признати дисиденти с права, недостъпни за обикновените студенти – например да носим дълги до раменете коси, да не ходим на студентски бригади (а да свирим на тях) и разбира се, да живеем с измамното чувство на избраници на Съдбата.

 

Инструментите бяха сносни, имахме лампови Маршали (правени по оригиналните схеми), а аз имах черна бас китара, реплика на SG Standard Bass, с ластик вместо ремък. Това ми даваше предимството на музиканта магьосник - хвърлях бас китарата към публиката, която потресена се отстъпваше назад, а китарата, теглена от ластика се връщаше обратно в ръцете ми, за изненада на фенките, които оценяваха високо акробатничите ми умения, които значително надминаваха музикалните ми такива…


Тарторите на Климат Блус Бенд бяха двама – Васко на барабаните (Бог си го прибра преди година, без време…), и Косьо, незнайно защо наричан Мери. Много, много, много добър китарист. Имахме си и аристократ – певец, с брилянтен английски – Веско, добродушен дългуч с дънков костюм, куха китара и личен репертоар от 3 песни на Стоунс. На клавишите беше Иван, бъдещ отличник по математика, наричан от нас „Емерсона“. Свиреше на двуманулна ELKA – нов, бял италиански орган - голяма рядкост и екзотика по това време. Голямо негово лично качество, което оценявахме всички бе, че произхождаше от „добро“ семейство, което не го спираше да псува цветисто като каруцар, но на "Вие".


Тогава първата голяма, дълга и красива любов
с другата летяща душа беше вече отвъд хоризонта на времето, и в конкретния момента нямахме постоянни гаджета.

От една стана, бяхме зверове с хипер либидо, но от друга – неопитни в любовните работи дърводелци, които не знаеха как се свалят мацки. Разбира се, при тогавашния морал мацките около нас бяха много консервативни, недостъпни, и свирепо парираха всички наши неумели опити да получим първо, второ и десерт веднага, и безусловно!

 

Зима- Лято II

Споменавайки нивото на тогавашните колежки, справедливо трябва да отбележа, че то беше недостижимо високо, във всеки един смисъл. Повечето бяха от консервативни градски софийски семейства, с отлично домашно възпитание,  говореха поне едни чужд език (без да броим руския), имаха широка обща култура и абсолютна непоносимост към нашите наивни, недодялани и понякога смешни опити за по-близко телесно сътрудничество. Бяха тихи, добре облечени, чисти, възпитани и любезни. Красимира даже имаше собствена Фолксваген Костенурка, Валя беше като ангел небесен, Мая знаеше текстовете на джаз стандарти като “When the saint go marching in”, Руми бе завършила гимназия в Париж и говореше френски, Мариана имаше шлифованите обноски на истинска млада дама, Надето, Ванчето…  ….

Да не изброявам повече, че ще пропусна някои от ангелите, които стремежа инженерството тогава бе довело в Далеко Съобщителната Техника при Факултет Радио Електроника на МЕИ-то. 

Васко, барабаниста ни от Габрово, беше алфа-мъжкар. Смолисто черната му дълга коса, издълженото му скулесто лице на дявол и черните му очи, хвърлящи амурчета притегляха неустоимо всички по-отворени девойки в МЕИ-то и околните вузове, изгарящи в мечти и копнежи за принца, неговите груби ласки и „още нещо“. Грубият му изказ, съчетан с басовия тътен на гръмкият му глас сваляше всякакво съмнение във възможностите му да удовлетвори копнеж, и достави неосъзнато телесно щастие.

Усилията му да свали произволна мацка бяха по-малко от нашите усилия да привлечем вниманието на същата, а времето за това да я изостави замаяна от щастие, все още не разбиращата тъжната страна на раздялата – по малко от времето да започнем встъпителен разговор за представяне на услугата. Васко биеше барабаните с неподражаем маниер със затворени очи и глава, обърната настрани, с димяща „Стюардеса“ в устата и в снежно бял потник, от който извираха буйни черни косми, негледно доказателство за мъжество, безмилостно унищожаващо всички съмнения в противното.

Свирехме основно на две места – в барчето под втори блог на МЕИ-то, и в „Цецо Спасов“ в Студентски град. Сет листът беше отворен – малко Гренд Фънк и  Дийп Пърпъл, повече  бял блус и най-много Юрая Хийп. Откривахме с „Лейди ин блек“ и закривахме с дълъг, безкраен 12 тактов „бял“ блус, даващ последен шанс на танцуващите да се понатиснат в задушливата атмосфера на цигарения дим, изпаренията на рома и потните тела.

Репетирахме в едно хладно мазе във втори блок на студентските общежития. На всяка колона освен ламповия „маршал“ стоеше достолепна бутилка „Слънчев удар“ или евтина немска водка „Doppelkorn“, задължителни катализатори на творческия процес при разучаване на световните рок хитове. Обикновено творческият процес приключваше със скромен  успех късно след полунощ, и с очакваните ментални щети, като резултат от насмукания алкохол.   

Често при нас на тези репетиции се отбиваше и Васо Струната, така наричахме тогава Васил Найденов, като пианист, а не певец на тогавашната рок група “Златни струни“. Васо идваше заради две неща – двумануалния “ELKA” орган, и свободата да свири и пее блус. „Пичове“, казваше тогава той, „един ден ще стана звезда, и ще пея блус“. Почти позна – Васо стана Васил Найденов, стана звезда, но блусът остана в онова мрачно и влажно мазе на втори блок в студентските общежития!

Тук е мястото да опровергая ширещите се днес спекулации, че рок музиката и рок музикантите са били преследвани, малтретирани и низвергвани от тогавашната „народна власт“. През цялата си гибелна кариера имахме само два случая на тормоз от властта. Първият – когато предизвикахме сбиване на автогарата в Стара Загора.  Тогава един шофьор - натегач отказа да ни качи в автобуса за Марица Изток, където трябваше да свирим на някаква работническа вечеринка. С мрачно, но решително изражение на отруденото си лице каза „Аз изроди не возя“, и ни прикани да си подстрижем дългите коси – нещо немислимо в нашето битие на рок „звезди“.

Някой от нас го попита язвително защо не си гледа работата, и допълни „… и да шиба грозната си кондуктора“. Това преля търпението на труженика, и с ловко движение на вълнатите си ръце, той извади и развъртя манивелата на рейса.

Ние естествено, се отзовахме с усърдие…  След последвалата суматоха народната милиция ни заведе в участъка срещу спортната зала зад Пощата, където кварталния нареди подстригване „нула“ номер, конфискация на хипарските знаци и четене на конско. Пуснаха ни след 3 часа – сломени, унижени и със самочувствието на червеи, премазани в калта от сляп валяк.

До Марица Изток се дотътрихме по тъмно. На „стоп“, и на части. Моя милост и Весо Дълъг пътувахме на платформата на камион-лайнарка. Аз съм с къси крака и някак си седнах на пейката пред лайняния контейнер в посока на движението. Веско трябваше да седне странично, и да вдига краката си при всяко разминаване с насрещна кола. Унижението ни беше пълно, жестоко и безутешно.

Пристигнахме късно вечерта унили и утрепани от пътя в заводската столова. След като седнахме в задимената столова край събраните на дълго маси, забелязахме няколко странни феномена. В целия стол ние бяхме единствените трезви човешки същества. В целия стол ние бяхме единствените трезви човешки същества, миришещи нечовешки на  човешки фекалии. И като последен удар на Злата съдба,  камионът с инструментите и „маршалите“ бе изчезнал безследно в тъмната, непрогледна нощ някъде в златния триъгълник на „oвата“ – Раднево, Гълъбово, Обручище….

Зима- Лято III

Вторият път, когато народната власт заби балтия в шията ни бе в края на историята, която ви разказвам. В началото на Септември, на една поредна студентска бригада, където Клубът за Естетическо Възпитание (КЕВ) и дяволът на рокендрола ни бяха засилили да свирим на забавите на едни бригадирки от Софийския Университет – специалност Българска Филология.

Бригадата беше в Белоградчик. Имаше един командир, Неделчо – формално, същество от мъжки пол, но фактически хермафродит, деформиран от пропагандата изрод, женен за ЦК на Комсомола.  Като млад натегач по рождение, Неделчо обичаше Партията, Комсомола, събранията, бригадите, паметниците на Героите, трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин, Петилетката за три години,  и мразеше три неща – анархията, безделието и рокендрола. Неделчо беше противна личност, но всичко останало в тази бригада бе повече от прекрасно – 36 млади, 22 годишни красиви, палави, преливащи от енергия за живот филоложки от Софийския Университет, успешно преминали първия изпит на Живота, и баналните изпити по пътя от втори към трети курс!

В бригадата нямаше нито един друг мъж, ако се изключи Командира Неделчо. Тук Съдбата бе хвърлила заровете на късмета за всеки, който би пожелал една кратка, но бурна студентска любов. За всеки, но не и за Командира Неделчо. Странните му псевдо социални амбиции, найлоновите му обноски на дървеняк и не на последно място, манията му за ред, послушание  и предсказуемост отблъскваха дори и по-грозничките бригадирки, и вместо да  пие Дом Периньон с черен хайвер, хаванчето Неделчо ден след ден ръфаше сухия шмиргел на телесната самота.

Единствената му утеха бе, че вечер, изтегнал се в скърцащото креватче в малката спалня на училището, където бе настанена бригадата, можеше да гледа с кравешка всеотдайност баналните бригадирски символи – знаме с кръстосани кирки и лопати, на фона на петолъчка, излъчваща хилави снопове жълта светлина. 

Всеки благословен от Бога ден тогава протичаше еднакво. Сутрин бригадирките ставаха точно в седем, ние – музикантите се излежавахме до десет. В осем те вече бяха на нивата, в единадесет – ние на подиума в открития дансинг.

Те събираха богатата реколта – ние репетирахме парчетата за вечерната забава – Samba Pa Ti на Сантана, Whiter Sdade of Pale на Прокъл Харъм и други бавни шедьоври, особено подходящи за душевното сближаване по стъпалата към любовната магия.

Изведнъж Косьо отпусна ръце от китарата и изрева „Какви блусове, бе пичове? Та мацките няма с кого да танцуват! Нали ние свирим в това време? С Неделчо ли да се натискат“. Косьо беше железен, ние помръкнахме. След кратко униние взехме перфектното решение – никакви блусове, няма Сантаяна, няма Прокъл Харъм, ще хванем „We are American Band” на Гранд Фънк! Речено – сторено. До един след обед бяхме готови, и сияещи, с чувство на изпълнен бригадирски дълг влязохме в стола да хапнем заслуженото свинско с картофи и мляко с ориз. Бригадирките се прибраха към два следобед, хапнаха на бързо и се запътиха към душовете.

Ние – да поспим след усилната репетиция. Подготовката за забавата течеше тихо, но на пълни обороти.

Вечерта в седем – всички на дансинга! Климат Блус Бенд в разширен състав с двама гост певци – Хари Лайномета, специализиран в италиански шлагери, които пееше сам в акомпанимент на един продухан акордеон, и Руменчо „Пич“ от Пловдив, паднал ангел от Консерваторията, като бек вокал на Веско. Мацките на дансинга са застинали в очакване. Неделчо с тревожно изражение на лицето на крачка от шалтера на захранването. Два прожектора в публиката. Прохладен бриз откъм белоградчишките скали. Васко брои – едно, две, три, четири, барабаните, рифовете, и стигаме до ”We are American Band, We are American Band на Grand Funk Railroad ..”

Тук нервите на Неделчо изпращяват, лицето му се изпъва в отровна гримаса, очите му хвърлят петолъчки, пяна избива на озъбената му гримаса… С решителността на пожарникар, решил да спре изригването на мега вулкан, и с конвулсивна походка на робот с повреда в платката за движение Неделчо взема брадвичката от пожарния хидрант, и с цялата злоба на роба замахва и разсича на две главния кабел на захранването….

Пада мрак, започва суетене, и само гневният глас на Неделчо разцепва тъмата „ Каква Американска банда сте вие бе, нещастници жалки…“

Зима- Лято IV

В Котел се довлякохме към три следобед. По пътя метнахме по три кебапчета, и взехме няколко бири за из път от Петолъчката. В Блус Мобилът гумените уплътнения на прозорците бяха отдавна изсъхнали, и студеният насрещният вятър фучеше в ушите ни. Отоплението на буса беше фатално прецакано и през целият път се топлехме от дима на цигарите и със съдържанието на една литрова бутилка Ром, производство на Винпром – течност, особено популярна в онези години на оскъдица.  В Котел слязохме сковани като мумии.

Блус Мобилът спря с пъшкане и скърцане директно пред ресторанта на Балкантурист. Разтоварихме и наредихме уредбите в ресторанта. Имаше широк дансинг с две стъпала под нивото на пода. Ресторантът беше огромен – почти с размерите на стадион Уембли. Обстановката беше тип соц „арт деко“. Прозорците на ресторанта бяха френски, до земята, с бледо кремави дантелени завеси и много саксии с живи цветя. Чувството беше сюрреалистично  - чувствахме се като посланици на болния разум в някакъв микс между стол на „Здрава храна“, камерна зала на НДК и клуб за профсъюзни събрания.

Специфичният микс от изпаренията на евтини цигари, заарска мастика, турско кафе с леблебия, Алтай и постна мусака потискаше всички външни аромати, и безжалостно разстрелваш всички очаквания за нещо „по така“. Тогава, все още пушенето беше разрешено навсякъде, и ние се възползвахме от това повсеместно. 

Запалихме по цигара. Включихме китарите и органа, щракнахме усилвателите от  „Stand-by” на “On”и за саунд чек забихме „Easy Living” на Юрая Хийп. Моментално целият персонал на ресторанта дотърча -  със слисани изражение на лицата, изразяващи едновременно изненада, недоверие и като че ли малко страх. Явно, щъркелът на рокендрола не бе пускал своите дарове досега в малкия град. Дотърча и чевръст, червендалест, потен, разтревожен и космат управителя – „Какво правите бе, ще ми срутите ресторанта! По кротко довечера, че ще свирите на студенти от института по международен туризъм от Бургас! Те са културни деца! Така че, внимавайте в картинката“.

Всъщност, ние основно внимавахме в картинката. А тя хич не беше лоша – сервитьорките бяха красиви, отракани и общителни. Едната, с гарваново черни коси и ярко червило беше особено привлекателна. Нейната натрапчива, екзотична красота, свободните маниерите на общуване и подканваща усмивка предразполагаха към по-директно сондиране на потенциалните възможности за  обмен на умни мисли, красиви жестове и телесна микрофлора. Казваше се Яна, и без губене на време Яна започна огнен флирт с Васката.

Към осем започнахме „свирката“, очаквайки студентите от Бургас да се появят в Ресторанта. Вече бяхме позатънали в алкохолното блато на самодоволството, и с безразличие изцеждахме някакъв банален бял блус, когато те започнаха да идват на групи по двама-трима, или по-точно казано – по две-три. Отново Съдбата ни беше изпратила на правилното място, и точното време. В тази специалност – Международен туризъм на всеки двадесет момичета приемаха по едно две момчета.

Очертаваше се тежка вечер.    

Бавно, но с постоянна скорост забавата набираше скорост. Студентките танцуваха една с друга,  и чакаха да им дойде реда за танц с тримата им колеги и шофьора на Блус Мобила. Скоро, той отпадна от шорт листата на опциите. Дългият път и четирите водки в ресторанта бяха пресушили ресурса му, и той кротко предаде тялото си на плота в гардероба на ресторанта.  

При тази тежка загуба ние, музикантите, взехме всеотдайното решение да се включим в танците, доколкото репертоара позволяваше това. На всяко следващо парче един от нас оставяше инструмента на  сцената и се пускаше на дансинга. Включиха се и музикантите от местното музикално училище по народна музика. Учителят по гъдулка заби убийствено соло на Smoke on the Water. Ние бяхме изненадани и респектирани. На сцената настъпи анархия.

Купонът течеше с буйна мощност. Васката яко компенсираше със сервитьорката Яна. Час по час тя му носеше на барабаните нова чаша с прозрачна течност, и по усилената жестикулация между двамата ставаше ясно, че назрява поредната вагинална драма.

Дойде моят ред да се пусна на дансинга. Огледах се, преди да оставя баса на подиума. Очите ми се спряха на едно тъмнооко момиче със сериозно изражение на мраморно бялото лице и с дълга права черна коса. Изглеждаше като тъжен ангел, апотеоз на съвършенството. Помислих си „Тя е Богиня – а ти Балчо, си червей. Няма митология, в която богините да танцуват с червеи“. 

Сърцето ми прескочи и започна да бие „алегро виваче“. Тласкан от хормона и безумието на сляпата надеждата, и с решителността на отчаяния неудачник се промъкнах и попитах „Може ли да танцуваме“ . Безизразното и личице се оживи, тя се усмихна и каза „Естествено, казвам се Малина“. От Бургас“. Благодарих. Изтанцувахме блуса на комсомолско разстояние. След края на парчето пак благодарих, и се върнах на подиума.

До края на купона се случиха две забележителни неща. Малина повече на погледна към мен, и това окончателно ме убеди в моето лично нищожество. Другото забележително събитие беше, че когато свършихме и започнахме да събираме инструментите, Васко и фамозната сервитьорка Яна се усамотиха на най-крайната маса на ресторанта, най-вероятно за изясняване на техническите детайли в бъдещото съвместно начинание. Събрахме усилвателите на куп, оставихме върху тях китарите и тръгнахме да спим. Беше вече късно след полунощ. Телата ни имаха нужда от почивка, а душите ни – от просветление.

Косматият, сръчен, потен и загрижен управител ни похвали, и ни каза, че ще спим в общо помещение на етажа над местната банка, точно срещу ресторанта.

Влязохме в общата спалня с русенски легла, без кенеф и с една чугунена мивка, от която течеше нещо като  вода, но с цвят на шипков мармалад . Никой не дръзна да провери какво точно.

Легнахме с дрехите, защото отопление нямаше. Васко даде команда: „Пичове, аз отивам за Яна. До 15 минути всички да сте заспали дълбоко. И не искам да зяпате, “ясно?“ Съгласихме се единодушно, но щом той излезе в тъмната студена нощ, ние спонтанно изтрезняхме. Надеждата за предстоящото зрелище не ни даваш да заспим. Стояхме солидарно мълчаливи в тъмнината на студената стая, и само една болна примигваща улична лампа оживяваше напрегнатата, заредена с ожидание атмосфера.

Минутите течаха тягостно. Стана четири и двадесет след полунощ. Тежки стъпки проехтяха по коридора, но не и дамски токчета. Врата се отвори със зловещо скърцане. Ние се изправихме седнали в леглата, в очакване на резултата. Васко светна лампите. Красивото му, черно лице беше помръкнало. Изглеждаше много, много нещастен. С леден глас отрони само четири думи „Не дойде, майка му ….“  Всички бяхме покрусени.  

На другата сутрин тръгнахме обратно към София. Преди да се качим на Блус Мобила, минахме през ресторанта да вземе китарите. На моя бас имаше малка бележка, затъканата между втора и четвърта струна. На бележката красив почерк не написал „ Малина Вичева, Бургас, Улица, Номер, Етаж, Апартамент“….

Зима- Лято V

Седя на компютъра, нощната лампа мъждука над главата ми, и слушам „Daniel” на Елтън Джон. Далечното Интернет радио от скованата в ледена прегръдка Отава ме връща назад в годините. Пиша този шантав текст малко след полунощ, във втория ден на новата 2018 година. Давам си сметка, че по паралакса на времето историята, която разказвам, е на четиридесет и повече обиколки на земята около слънцето. За щастие хората, които описвам тук с обич, виждат светлата стана на луната, а тези, които са извън това повествование, са част от цялата вселена на моя благословен живот.

С някои от тези скъпи за мен души Животът ни раздели, други – прогони в Обетованите земи. Тези, които са тук, и тези, които са далеч, но четат моите глупости са всъщност единственият мотив да продължавам да пиша.

И така ….

Прибрахме се обратно в София простинали, кихащи и кашлящи. Разтоварихме апаратурата и китарите в замръзналото мазе на втори блок на студентските общежития. Пръснахме се всеки в своята бърлога – Косето и Емерсона в техните софийски домове, провинциалистите – по квартири и общежития.

Аз и Васката бяхме съквартиранти в 22 блок на Червена Звезда – обитавахме една стая с две легла, маса, гардероб и най-важното – два стола. Стаята беше западно изложение, на третия етаж. Хазяинът, Косьо Гошкарян се беше запилял някъде на гурбет в Италия, и над нашия морал бдеше младата му красива, консервативна, строга, но справедлива съпруга Мария.

Овен нас, Мария отглеждаше и техните две дъщери по на 3 - 4 години. Помня, голямата се казваше Мирела, а малката тогава все още беше във възрастта, в която децата имат правото да не носят име. Точно под нас, на втория етаж живееха две целомъдрени, засукани студентки от Софийския Университет, специалност химия.

Леглото на Васката беше до стената, моето – до прозореца. Единият от двата хилави стола беше закован до масата, другият – до леглото на Васката.

Върху него имаше две неща, които като че ли бяха пуснали корени в сухият дървен плот на стола – препълнен с фасове от Стюардеса пепелник, и еднолитрова бутилка ром.

Моят избор тогава бе БТ кутия, и водка източно германска водка Допел Корн. В квартирата често ни гостуваха пичовете от Климат Блус Бенд, и тя беше нещо като изповедалня, клуб и душевна реанимация за разбити сърца. Бутилката с рома и препълненият пепелник бяха нещо като помощни помагала, насъщно необходими при подготовката за най-тежките изпити – например Обща Електротехника.

В сесия, Васката се подготвяше по типичен за него начин – седнал по дължината на леглото с неименния бал потник, свитъка с лекции в лявата ръка, димяща цигара в устата, чийто дим насълзява лявото му око, и бутилката ром в дясната ръка! Явно, този метод работеше прекрасно, защото Васката нямаше нито един невзет от раз изпит!

Емерсонът беше единственият, който така или иначе не беше част от постоянното присъствие. Може би аристократичните му разбирания и изисканите маниери бяха в противоречие с нашия прост изказ и брутални изцепки, или може би странностите на мисловния му процес го сдържаха извън огненият кръг на младежките ни пороци.

Емерсонът беше странна птица. Кльощав, леко прегърбен, с тънък, леко крив нос и малки, близки едно до друго дебнещи очи на щука, той се движеше с небрежната походка на пребит в крайбрежна кръчма хамалин. Емерсонът свиреше на клавишните, но винаги беше извън контекста на нашите младежки простотии. Взе първа математика с много зор и рицин. По това време той живееше на Сан Стефано, точно срещу телевизията, на първия етаж на древна кооперация. Гледаше го баба му, бивша оперна певица с  бурно аристократично минало. Те поддържаха странни взаимоотношения, близки до тези  на плюеща кобра и мангуста.  Емерсонът се обръщаше към баба си „Дърт робот“, тя му отвръщаше злостно с разтреперан глас „Гамен фашистки“.

Въпреки тази странна любов, Емерсонът беше винаги спретнато облечен, с панталони с остър ръб, прясно изгладена риза и блестящи от чистота обувки. Както вече казах, този му изискан външен вид беше в пълно противоречие с нахално-циничния му стил на изразяване, включваш сочни псувни на „Вие“ (“Защо не си ебете майката, Другарю“), както и конкретни закани за действия, необратимо променящи здравето, социалния статус или дори пола на заплашвания.

Една късна дъждовна есенна надвечер, пресичайки  булеварда под Телевизията, Емерсонът бе пометен от джип-линейка, изскочила изневиделица зад ЗИЛ самосвал. С комоцио и в безсъзнание, Емерсонът бе хоспитализиран в Пирогов, и след една тревожна седмица на съспенс се върна обратно към живите, но вече като нов човек, и с друга индивидуалност.

Промените бяха три, но съществени по своя характер  - първо, спря да се конти, и тръгна като всички нас, с дънки и якета. Второ – спря да псува на Вие и премина на Ти. И трето, най-важно – от изоставаш по математика стана корифей на точната наука, способен да решава на ум диференциални уравнения! Явно, ударът на главата в твърдите павета на мокрият булевард бе закачил една за друга важни пружини в мозъка на Емерсона, които преди този съдбовен момент са били разкрачени по рождение. Трета и четвърта математики бяха взети с пълно шест.

Ние в Климат Блус Бенд бяхме респектирани, Къно Мишев – неприятно изненадан! Скоро след това съдбата награди Емерсона със страхотно гадже, красавица от докторско семейство, за която след това се ожени. В наши дни Емерсонът е уважаван  бизнес консултант с добър живот. Дали си спомня този кратък миг, който промени целия му живот преди четиридесет години? Дано …

Зима- Лято VI

Нещата от живота тогава бяха директни, прости и бързи. „Love was such an easy game to play”, както написа Пол Макартни в тези години.

Нямаше Интернет. Нямаше Скайп. Нямаше фейсбук и месинджър. Комуникацията се извършваше по три начина – от телефонната палата на централна поща, с поръчка, след която чакаш половин кучешки живот време за да те свържат с отсрещната страна, или с  телеграма - предпочитан метод при спешни, неотложни битово екзистенциални  нужди - „ Прати ми 20 лева със запис“, с отговор „ Бальо, Бальо, мили сине!“. Или пък само еднозначната и недвусмислената команда „Идвай, пожар“ (по „Urgent“ на Foreigner).  Последната опция бе обикновеното писмо - идеалният начин да комуникираш почти безплатно, за сметка на риска съкровеното послание да не достигне да адресанта въобще.

Наближаваше студентския празник осми декември. „Климат Блус Бенд“ трябваше да свири в зала “Универсиада“. Бяхме подгряваща група на „Златни Струни“, по късно преименували се на „Сигнал“. Натровен от порива на мимолетните мисли за собствената си значимост, реших да поканя Малина за студентския празник. Помислих си „Няма начин да не я впечатля до степен, която ще направи останалото детска игра!“  

Написах писмо в сдържан, любезен тон. Благодарих за жеста в бележката в грифа на китарата. Зададох баналните въпроси за здравето, времето и студентките неволи, чиито отговори знаех предварително. Накрая, сдържано и деликатно попитах дали би дошла до София за да я заведа на студентски бал в зала Универсиада,  където ще свирят две набиращи популярност рок банди.

Ударих един език на лепилото върху плика на писмото, притиснах го с ютията за да се залепи по-добре, и го изпратих „препоръчано“ от местната пощенска станция в „Червена Звезда“.

В главата ми имаше странна смес от противоречиво горчиво-сладки мисли. От една стана, надявах се, че неочакваният жест със сгънатата бележка върху грифа на китарата ми е магично начало на поредица вълнуващи събития, които ще излекуват душата ми от страданието на комплексирания самотник, и ще трансформират смазаното ми самочувствие в житейската увереност на пич с красива мацка до себе си. От друга страна обаче, ме побиваха горчивите тръпки на дълбокото съмнение, че такава красива жена едва ли би била необвързана. И ерго, в такава една  ситуация не би рискувала да компрометира щастлива връзка с покорно гадже заради една кратка авантюра с безпризорен рок авантюрист, в каквато роля ме бе записал Господ тогава.

Изпратих посланието. Зачаках отговора с умерена надежда. Животът течеше. Ходехме на упражнения, по-рядко на лекции. Беше Декември, времето застудяваше. Бриджорите и техните кибици в Пета зала  съвсем оредяха, и накрая мигрираха по квартири и кафенета. От време на време за тонус и изтрезняване правехме по мачле на игрището до студентския стол на пети блок. По време на едно такова мачле ято врабчета прелетяха ниско над събутите кецове на Пешо Ламята, и едно от тях тупна мъртво на земята два метра след мястото на тази фатална среща.

Животът си течеше. Писмо с отговор не идваше. Така, в желязното менгеме на надеждата, между чука на увереността и наковалнята на съмнението минаха още няколко дни. Изпълнен с горчивото задоволство от собствения си провал, и горд с прозорливостта си, реших да закрия случая. Казах си – „Преценявай по трезво шансовете си. Не вдигай топката! По-добре ниска топка, спокойна игра“, както казваха феновете на Берое тогава.

Изненадващо, вместо писмо дойде кратка телеграма: „Благодаря за поканата. Не мога да дойда. Предстои тежка сесия с 5 изпита. Приятен студентски празник“.  Топла вълна премина през мен. За три секунди израснах с цели пет сантиметра. Имах отговор, и той определено без да бъде очакваният, не беше обезкуражителен. Топката, макар и ниска, бе отново в играта!

Сесия, изпити, втори семестър. Тревога, четене, писане, преписване, изпити, убити, ранени, на есен, край. Лято!!! Два дни преди края на сесията, получих писмо: „Всъщност, аз съм от малко село, недалеч от Нова Загора. Лятото Ще бъда там. Къщата е в края, до блока с царевица. Ако искаш да се видим, питай за къщата на Вичо Иванов. Малина“.

Върнах се в Зарата. Погуляхме с приятелите – Руслан, Петьо Шерифа, Цонко Доктора, Наско Гайдарджиев, Борьо Алигатора – всички бяха на лице, във форма и в готовност за нови подвизи и приключения.  Беднотията и здравия разум обаче скоро ме качиха на рейса за Дълбоки – там нямаше такава компания, но имаше друго предимство, предлагано от многострадалната ми майка – три пъти на ден безплатна храна, и безплатни услуги за поддържане на външния вид – подстригване, пране и гладене, и не на последно място - с безкрайни опции за лентяйство в неговия чист вид.  

Отдадох се на блажено безплодство. В дългите, топли следобеди обикалях със селските авери – Митьо Боата, Бойчо Душков и брадчед Кольо из дебрите и вировете на попресъхналата планинска река.

Опитвах ме се да лови риба с ръце, но най-често хващахме едри зелени жаби и водни змии. Убивах времето качествено. Мотаех се с „12-те стола“ на Илф и Петров, която бях започнал да чета отново за кой ли път, с надеждата да я дочета до края. Това беше четвърти пореден, и отново неуспешен опит. Много по късно, 15 години след това все пак успех. И тя, заедно със „Златния телец“ стана настолното четиво, което и досега препрочитам пак и пак! Наред С „Шогун“ на Джейс Клавел, „Одисеята“ на Артър Кларк, „Старт в Живота“ на Силитоу и „Хаднокръвно“ на Труман Капоути.

Но една интригуваща идея бавно, но устойчиво се настаняваше в главата ми: „защо не отскочиш до Нова Загора? Ей къде е, няма и 30 километра….“ Изпитанието наближаваше.

Зима- Лято VII

„Стара Загора на Гарата“…

Гарата на Стара Загора бе легендарно тогава място. Обикновено там завършваха, но и често започваха всички наши летни авантюри. Съчетанието на гара, колодрум, злачна и усойна станционна градина,  езеро с лодки и ресторант с естрада на открито правеха това място предпочитан резерват за мечти, разходки, свалки и запои.

Гарата бе последната спирка на „стъргалото“ в Зарата – улица за неформално общуване, нещо като „жив“ фейсбук, социална магистрала на старозагорската младеж, единственото и най-добро място, където можеш да си хванеш или изгубиш гадже, да обсъдиш последните хитове на Корнел Киряк от „Метроном шати зи чи патру“ на ”Еуропа либера”, или просто да убиваш времето на чаша кафе в прилежащите сладкарници „Опера“, „Бирхалето“ и „Славянка“, в трепетно очакване зашеметяващо красива мацка да се приближи свенливо до тебе, и с тих глас да запита:  “Извинете, мога ли да седна на вашата маса, ако местата са свободни?“

Стъргалото на Зарата, още наричано „чаркът“ бе моят уличен университет, мястото, което ме сближи с повечето от моите приятели – Наско Гайдарджиев, Борьо Алигатора, Петьо Шерифа, Владо Джамбаза, Руслан, Бобъра, Гошо Картофа …

Беше първата седмица на юли. Имах едни десет лева в джоба си, които грижливо пазех като амулет срещу уроки, и крайна мярка срещу перманентната материална несъстоятелност, в която живеех тогава. Взех от майка още десет „на заем“, и „за малко“. След изнурително дълъг душ в служебната баня на битовия комбинат облякох неотразимо синя риза с къс ръкав, избръснах се до синьо, и взех сутрешният влак до Нова Загора. След час само, облян от щедрата светлина на утринното слънце, слязох на перона на гарата с планове и намерения, съизмерими с тези на Наполеон в дръзките му годините преди 1812.

Предстоеше среща, с кого – знаех, но с какво – не! Момиче? Девойка? Жена? А може би крепост? Ако е крепост, и тогава, и сега крепост се превзема по три начина – с дълга обсада, с предателство „отвътре“, или с преговори. Или пък среща с маймунка? Маймунката е непредсказуемо божие творение. Дръпнато, недоверчиво, дистанцирано, плашливо. Но игриво, любопитно, пъргаво и лакомо. Едно прибързано, рязко движение на ръката, която предлага банана, и единственото, което ще видиш, е задничето на изчезващото в клоните на високата джунгла животинче!

С тези мисли в главата по време на пътуването между Зарата и Нова Загора, стигнах до единствено правилните тогава изводи:

-       Не мога да имам стратегия, преди да знам с какво ме сблъсква живота.

-       Не мога да избера тактика, преди да имам стратегия.

 

Затова мъдро реших да следвам слънчевата сянка, поривите на вятъра, и звуците на собствения си вътрешен глас.

Близкото бъдеще беше напълно непроницаемо, и на фона на скромния ми житейски опит с копнежа към непознатите тайни на живота, това беше повече от прекрасно. Бях на 20 години, имах среща с красиво момиче и десет лева в джоба, беше началото на Юли, ароматът на цъфналите липи изпълваше трептящия от щастие въздух, и дори само това ми стигаше. Бях щастлив, отново бях от летящите хора!         

Нова Загора. Гарата. Автогарата. Рейса. Селото на Малина. Питам хората на площада. Намирам къщата в края на селото. Висока, двуетажна измазана къща с двор, асма и градина. Звънец, естествено нямаше. Открехнах пътната врата, извиках Малина по име. „Идвам“, звънна гласът и някъде отгоре. Вдигнах очи. Гласът идваше от площадката на втория етаж на външната стълба. От гледната ми точка, не видях нищо друго, освен мини пола, която не скриваше почти нищо. Гледката ме потресе. Предвид съчетанието на красивото лице с новооткрития хардуер, очевидно крепостта беше добре охраняване, или маймунката бе много обиграна.

„Добре дошъл, седни почакай тук, докато се преоблека. После ще идем до Нова Загора, ако искаш“, спокойно предложи Малина. Дългите, прави смолисти коси падаха свободно на раменете и. Беше облечена с къса домашна поличка и лека оранжево-червена блузка на бели точки, без ръкави. Седнах на сянка под асмата, до чешмата, запалих цигара. Всичко бе разцъфнало, миризмата на летен селски двор, живи цветя и горчиви треви пълнеше въздуха със спокойствие. Няколко пеперуди се къпеха в коритото на чешмата. Две-три пчели жужаха лениво наоколо. Жълт котарак се отърка лъстиво в обувките ми. Един обикновен юлски обед бе дошъл и бе надникнал в младата ми душа, за да си отиде както всички като него в годините преди, а и след това. Казах си – „Запомни този миг, Балчо! Това никога няма да се повтори, но ще дойде час, когато този спомен ще бъде безценен“.    

Не след дълго феята на цветята излезе от къщата и каза „Ще тръгваме ли“. Беше в къса черна пола и бяла блузка с къс ръкав. Дългата черна косата беше сплетена на кок, и фиксирана с лек лак. Усетих деликатно ухание на лек цветен парфюм. Грим, сенки и червило нямаше. Тръпка на тревога премина през мозъка ми: „Ако тя е крепост, то тази крепост е била добре построена, и изглежда все по внушително…. Ако е маймунка, няма да ми стигнат бананите …“

Взехме автобусът от центъра на Селото, и не след дълго поехме към Нова Загора с пъшкане покрай безкраен масив с висока млада царевица. Из пътя мълчахме. Пристигнахме малко след един. Сладкарница, след това кино – „Любовницата на Граминя“. После се преместихме в градската градина, на пейка близо да входа, все на комсомолско разстояние. Наслаждавах се на удоволствието от близостта с Малина, вдишвах аромата на нежния цветен парфюм, виждах профила на стегнатия и в сутиена малък бюст. „Никога няма да имаш това момиче, Балчо“ –каза вътрешният ми глас. Зашлевих му звучна плесница, от което ми стана още по кофти.

Помълчахме, после поговорихме за музика, тя обичала Bee Gees, аз и разказах за Климат Блус Бенд, за нашия репертоар и разни смешни случки с нашите изпълнения. Тя ми разказа за Бургас, приятелките и ежедневните си неволи. Смеехме се като деца, затънали в пясъчник.

Понякога красивото личице на Малина се оживяваше, тя се усмихваше лъчезарно, и в дълбоките и тъмните очи затрептяваха малки светлинки. После внезапно и безпричинно помръкваше, и някаква сянка падаше на челото и. Не я питах дали има проблем, и дали някак мога да помогна – фазата на нашите взаимоотношения изключваше подобна загриженост. 

Купих сладолед, изпушихме по цигара. Слънцето се беше наклонило към залез. Сенките в градината се бяха удължили като камилски лица. Тъмната прегръдка на Нейно Величество нощта се готвеше да приюти грешниците. Време беше за основното събитие – вечеря в ресторант “Яница” на Балкантурист. Беше седем привечер. Моят влак обратно към Зарата беше в полунощ. Имах 5 часа на разположение за да разреша всички загадки. За нещо повече нямах нито намерения, още по-малко илюзии.

Влязохме в лятната градина на ресторанта. Нощта бе млада. Уханието на липи маскираше типичната кръчмарска миризма на скара, анасон и  шарена сол. Седнахме на една от масите, по далече от дансинга. На подиума имаше инструменти и усилватели. Явно, свиреше група. Един накуцваш келнер с обратна захапка и обилно напоена с брилянтин коса донесе менюто.  Поръчах две мешани скари и бутилка червено.  

Постепенно лятната градина се напълни. Тогава да се правиш на баровец не беше скъпо, и в ресторантите на Балкантурист  можеше да хапнеш тройка с гарнитура за пет лева, включително  аперитива от една малка ракия и бутилка бира  с основното. Групата се оказа доста грамотна, започна да свири хитовете на сезона - "Killing Me Softly with His Song" на Roberta Flack, "Superstition" на        Stevie Wonder, "Smoke on the Water" на Deep Purple, и разбира се - "Without You" на Harry Nilsson!

Тук станахме да танцуваме, и до края на вечерта така и не се върнахме повече на масата. Цигарите загаснаха. Виното осиротяваше. Храната ръждясваше. Когато групата свиреше бързи парчета, стояхме като сфинксове пред естрадата, вперили очи в оркестъра и танца на отраженията в перлените повърхности на китарите и барабаните. Когато оркестърът засвирваше блус,  някакви невидими, мощни магнитни полета ни притегляха обратно в прегръдка, която сякаш ни превръщаше в едно и също същество с две тела, но с две напълно различни души. И единственото, което задържаше цяло това странно общо псевдо същество бе могъщата магия на музиката …

Петте часа отлитаха. Време беше за влака. „Ще трябва да тръгвам обратно“, казах,  и попитах “Ти как ще се прибираш посред нощ до селото?“ „Няма да се прибирам, ще остана при братовчедка ми до утре сутринта. Тя е женена тук, имат къща недалеч от центъра“. После добави с приглушен глас, не търпящ възражения: „ Ще те изпратя до влака“…

Зима- Лято VIII

Платих сметката. Излязохме от ресторанта. Отпред дремеха 2-3 таксита, „Лади“. Таксиджиите пушеха под единствената работеща пред ресторанта улична лампа. Когато преминахме край тях, вратовете им се издължиха като на умрели от глад жирафи в зелен оазис. Разстоянието до гарата взехме за 6 минути и половина.

Спряхме отстрани на перона, в градинката. Без да се наговаряме, влязохме в мастилената сянка на една разцъфнала липа. Стояхме много близо един до друг, но без да се докосваме, без да говорим, може би без да мислим. Вдишвах с наслада упояващият аромат на изумителната смес от липа, тютюнев дим, дамски парфюм, и оня възбуждащ мускусен аромат, който нейното загряло от танците тяло излъчваше. Секундите до влака отлитаха. Дежурният диспечер излезе на платформата с очукано фенерче,  светна на изток в тъмнината, и като от магически черен ръкав, влакът за Зарата се строполи тежко на втори коловоз. Вратите се отвориха със скърцане и вой, и от влака слязоха една млада двойка с малко дете, двама войника, възрасна жена с вързоп и един бодър, подпийнал мангал, със запалена цигара в уста и бутилка бира Загорка в ръка.

„Трябва да тръгвам“, казах. „Благодаря за незабравимата вечер“, протегнах ръка за учтиво довиждане. Малка и топла ръка сплете пръсти в моите. Стискаше здраво. Лицето и беше призрачно бяло. Гледаше някъде нагоре, през и зад мен. После хвана ръката ми и с другата си ръка. Не можех, не  смеех да мръдна. Вратите на влака зееха отворени в очакване. Не исках да мръдна. Краката ми бяха част от корените на липата над нас.

Ако влезех във влака, след мен  щеше да влезе и липата.  

Началник гарата наду свирката за тръгване. Кондукторът се метна във вагона. Звездите угаснаха. Времето спря. Липата настръхна, после ни прегърна. Вятърът донесе поредната порция убеждаващо ухание. Разумът ми казваше „Тръгвай, изпускаш последния влак“, но вътрешния глас му отвръщаше „Стой тук, бунак! Изпускаш последния влак“!“

По късно, 30 секунди след това, като оглушала от мъка каменна статуя осъзнах, че двете отдалечаващи се червени очи на запад са нищо друго, освен светлинките на последния вагон на последния за тази нощ влак за Зарата, или може би първия влак към нещо, което беше Рай, Ад, или просто нищо като нещата, познати ми досега?

Малина се притисна към тялото ми, обви с две ръце раменете ми, и опря челото си в моето. Ставаше интересно. Въпросите намаляваха, опциите също. Постояхме в тъмното мълчешком, после тя ме поведе навън, през тъмния град. Минахме през гаровия площад, после през центъра, свърнахме в малка пряка на Главната, и стигнахме до тъмна къща на два етажа с пристройка на първия.

Звънец нямаше, смартфони също. Малина хвърли камъче към стъклото на първия етаж, после още едно. Светна прозорец, сънено лице на прозореца се усмихна приветливо, после една ръка хвърли ключ. Малина го вдигна от земята, отключи входната врата, въведе в пристройката и светна някаква отдавна умряла лампа. Мътна, топла светлина озари бедния интериор.  

Широк, нисък креват, застлан с оранжев чаршаф, паянтова зелена маса с един зелен стол, старо матово огледало с бакелитова рамка за цял ръст, стенна дървена закачалка за 3 палта и малко лампово радио „Нордменде“. Прозорецът с мрежа гледаше към печален, невзрачен вътрешен двор. В този момент, разбира се, накъде гледа прозореца нямаше никакво, ама никакво значение.

Тук, в тази мизерна стая, Съдбата бе подготвила за мен грандиозния мизансцен на чудото, което се повтаряше в същия, и в същия този момент по цялата земя - в милиони подобни, по-мизерни или по-луксозни стаи, в подземия, на приземни и тавански стаи, в мансарди и паркове, в леки автомобили, спрели под тъмните дървета или край пътя, в последното купе на последния нощен влак към Стара Загора, в тясна тоалетна на презокеански полет на PANAM, в малкото иглу на индианците в Камчатка, върху овчата кожа край огъня в кожената юрта на монголските степи, в супер луксозния стъклен апартамент на борсов спекулант в Манхатън, върху тезгяха на тясната, опушена кръчма „Яхната“ в Казанлък, зад кулисите върху Маршала на Фил Линот след концерта на Тин Лизи в Роял Албърт Хол…

Краката ми станаха леки, леки като крила на водно конче. Крилата ми едва се побираха в стаята. Аз бях жив, и можех да летя!

Запалих цигара, седнал на стола с гръб към Малина. Лампата угасна, отвори се врата, светна друга лампа в малката баня, после врата се затвори. Пушех в тъмното и си мислех къде съм, и какво ще каже майка ми Тона на разбора на събитията. А че без разбор няма да се мине, беше повече от ясно. Взаимоотношенията ми с нея и тогава, и сега са на принципа на единомишленици – авантюристи, изследващи  опасните места на света и обменяйки мнения, съвети и оцени „в движение“, между две приключения. Трябваше някаква убедителна легенда за нощта, но в главата ми имаше други фантоми, нямащи нищо общо с достоверната драматургия.

С напиване в пълната тъмнина успех някак си да пусна радиото. Окото му светна в зелено. Carlos Santana, „Samba pa ti“.,, Малина излезе от банята. „Вътре има хавлиена кърпа. Има и паста за зъби. Но четка, за съжаление, няма“…

… Дойдох в съзнание от директната слънчева светлина, пробиваща кратери в очите ми. На тавана играеше слънчево зайче. Нощният полет бе съкрушил мощната ми физика. Всичко, дори и най малката кост на тялото ме болеше. Чувствах се като земноводно, повишено с ранг птица без предварителен инструктаж по техника на летене в турбулентни небеса. Странно обаче, освен тържество и чисто мъжко щастие, в замъгленото ми съзнание нямаше никаква следа от съжаление, огризания или не дай Боже, срам!  

Лежах по гръб върху широкото легло - гол, изтощен като китайски акумулатор и самодоволен като германски инженер.

Оранжевият чаршаф се бе свлякъл на пода. В банята шуртеше вода. След малко врата се отвори. Малина влезе в стаята седефено гола, само с кърпа на главата. Изгледът на голото и тяло ме зашемети. Сиянието на млечно бялата кожа контрастираше с тъмните кръгове около зърната на малките и стегнати гърди и спуснатите смолисто черни коси.

Осветена от ярката светлина на утринното слънце,  тя изглеждаше величествено – като ритуален храм на чистото желание, катедрала на женската красота, химн на младата сексуалност и нагледно, перфектно доказателство за превъзходството на жената над мъжа.

Беше потискащо. Почувствах се много, много малък. Но и горд с постигнатото до тук. И двамата бяхме голи. Гледахме се като котки през Февруари. Нямаше как, полетяхме отново. Полетът ставаше все лек, по-гладък, по-възбуждащ и по-интересен. Бях убеден, че мога да летя до края на света и обратно. Засега се получаваше. Чувствах се удобно, уютно и сигурно – като замръзнала от студ ръка на ескимос в кадифена ръкавица с безплатно вградено отопление. 

Наближаваше обед. На вратата се почука. Малина погледна навън, и внесе табличка с кафеник и две чаши. „Това е сестра ми. Направила е кафе“. Седнах на леглото, тя на разнебитения стол. Изпихме кафето.  Сянката на тъга отново премина през лицето на Малина. Погледнах я въпросително. Без да питам, тя каза тихо: “Имам приятел. Ходим сериозно от три години. Иван се казва“.     

Зима- Лято IX

Сега, много, много години след това си давам сметка, че тогава тържеството на плътта беше основната цел, и всичко встрани от нея - вторичен декор на животинското ни тогава желание да сме в играта на любовта.

Същата любов, широко прокламирана от казионните в тези години медии за нас всъщност беше само фон, в повечето случаи препятстващо триумфа на притежанието, а и много често водещ до неприятни вторични поражения и щети като брак, семейство, деца и разводи.

Тогава живеехме за мига, за момента, за срещата, за малкия коняк или чашата водка, за леглото, за цигарата след леглото. Бог беше дал много, то не свършваше, и имаше за всички! Вземахме всичко, което  живота ни предлагаше, но със срам днес осъзнавам, че срещу това не давахме на момичетата нищо повече от онова, които самите те искаха от нас.

В тези времена, веднъж в обяснителен режим за един любовен триъгълник един хищник от глутницата каза на своя съперник в любовта изключителните думи, незабравени, знакови и до днес: „Не се сърди бе, брадчед! То има всички, няма да свърши …“.

Тръгнахме обратно към селото. Малина си тананикаше нещо от Сузи Куатро, и всяка нейна крачка беше просто троен скок. Захапал цигара БТ, аз се влачех след нея като трактор „Зетор“, изорал всички лозя в дунавската равнина посред нощ. Денят напредваше, слънцето се катереше, природата растеше, реколтата зрееше.

Автобус до селото на Малина нямаше, но имаше такъв покрай селото. Номерът се състоеше в това да дадеш 1 лев на шофьора да спре край разклона, на два километра от селото. Имaх два лева в джобa. Пазарлъкът мина гладко. Качихме се и седнахме отпред – Малина зад шофьора, аз до него. Автобусът потегли с пращене, сумтене и съскане. Шофьорът запали цигара „Арда“ второ. Стана уютно. Димът на цигара дразнеше зрението на труженика. Очите му се насълзиха. С лявата ръка ловко въртеше тежкото кормило, с дясното – дърпаше и връщаше обратно лоста на моторната спирачка. Излязохме от Нова Загора и поехме на юг. Безкрайните царевични ниви ни прегърнаха е зелените си пелени. Наближаваше обед.

Наближихме разклона към селото на Малина. Шофьорът намали, после дръпна моторната спирачка. Автобусът  изгрухтя, намали и спря. Предната врата разтвори хармониката си, и ние се изтърсихме на пътя за разклона към селото. По пътя, разстоянието до селото бе около два километра. През царевичната нива – на половината. Тръгнахме напряко. Царевицата беше прясно напоена, почвата беше влажна и тежка, вървеше се трудно. Стеблата бяха вече човешки ръст. Изпаренията на тревите се смесваха със сладкия аромат на дивите цветя в междуредията.

Вървяхме в два съседни реда, хванати за ръка, и при всяко царевично стебло ръцете ни се разделяха, за да се сграбчат отново след това, и така до всяка следваща царевица на всеки метър и половина. Дали правилната мярка за човешките енергии не е метър и половина? По далеч или по близо. Това обяснява човешките взаимоотношения. Метър и половина по близо, и  го допускаш до теб, в аурата ти. Метър и половина по далеч и човека вече е извън твоя диапазон на действие. Става „никой“, може и без него. (Преслава Велкова).

Наближихме средата на царевичния блок. Стеблата ставаха все по-високи и все по-зелен. Напред, голяма зелена поляна бе полегнала между редовете. Феята не тревите ни зовеше. Време за губене нямаше. Разстоянието до поляната взехме за пет секунди, и с неголяма изненада установих, че до нея вече  сме вече чисто голи. Небето стана пурпурно, облаците катранено черни, слънцето – морско синьо. Отново бяхме едно цяло, и това цяло не можеше да бъде разделено дори и със силата на ядрена реакция.

Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде до края на блока с царевица, до края на нашия млад живот, и до края на света такъв, какъвто го познавахме тогава.

… Бях по гръб на тревата, ръцете ми обгръщаха крехките рамене на Малина върху мен, смолисто черната и коса падаше върху лицето ми, и в малкото само моменти, когато отварях очи виждах на небето безкрайното синьо. Ято птици се вдигна с крясък някъде от стърнището.

Тежък вятър наклони царевичните стебла. Дрезгаво бучене на самолетен двигател се надигаше откъм селото. Звукът ставаше все по-силен, и сивата сянка на тромав Ан-2 от селско стопанската авиация, тогава наричан още „Гаврон“ се стрелна над царевичния блок. Самолетът прелетя над нас, виждах ясно дюзите за пръскане, и отмина. След само пет секунди очите ми горяха, и не виждах на небето безкрайното синьо. Бяхме напръскани с отрова, наред с плевелите и гъсениците – вредители на царевицата.

Гавронът дойде и отлетя, остана глухата тишина, напоена с покрусата на хербицида. Станахме с кихане, кашляне и сълзене, изтрихме се набързо с царевичната шума, после тръгнахме по обратния път между редовете да намерим и облечем дрехите си. Стигнахме селото на пета скорост, и веднага потърсихме чешма за да се измием. Малина отвори дворната врата, баща и плевеше градината. Погледна ни враждебно, после с очи посочи мотиката на стената.

Нужда от повече обяснения нямаше, хубавото време беше свършило….

Късно след обед се довлякох в Дълбоки. Майка ми Тона переше на чешмата в двора пред къщата. Погледна ме странно със смесено изражение на лицето – ¼ любов, смесена с ¾ отвращение. Стоях на метър от нея. Сините и очи хвърляха мълнии. Чувствах се като хлебарка, затисната от тежък шкаф. Мълчанието можеше да се реже с трион. Най-после тя просъска: „Така и така пера бельо, дай си слиповете“. Тръгнах надолу към избената врата и хлътнах в тъмното, за да изпълня командата. Събух си дънките, с ужас установих, че всъщност слипове на мен нямам, и най-вероятно те са накъде в царевицата на един час път с влак от тук.

Провалът ми беше пълен, и за съжаление, очевиден. „Да чакам ли още“, попита Тона. След последвалото от тъмната изба мълчание чух само нейната въздишка: „Браво Бальо, браво серсемин! Един ден ще си загубиш  и оная работа….“

Зима – Лято X

Краят на тази странна история наближава. Смятах да опиша как с две карти за бунгалата за Старозагорски лагер в Несебър,  50 лева в джоба и една кошница зрели домати с Малина изкарахме 12 дни на морето - без да го видим дори и за миг отблизо.

Смятах да опиша първата нощ преди бунгалата в къмпинг „Север“ на Слънчев бряг, когато нощната буря едва не ни отнесе заедно с палатката в близката придошла река.

Смятах да опиша как на деветия ден в бунгалото дойде един закъснял летовник, вечно пиян заварчик, приятел и колега на баща ми, и как неговото присъствие ни изтласка на сухата, песъчлива, гореща земя зад бунгалата в оранжева палатка-хималайска, тясна като лисича бърлога и гореща като напалена сауна.

Смятах да опиша как в един огнен следобед в сюблимния момент на любовта периферното ми зрение фокусира черна мъжка обувка в сив панталон до входа на палатката. И последвалият арест в районното управление на Народната Милиция в Слънчев Бряг.

И суровата глоба за разпъване на палатка на непозволено място…

Но не – това е старо вино, вече превърнало се от времето в оцет, и вкусът е само печално кисел. А понякога и твърде горчив.

Сега, с опита от изминалите години и тежестта на житейските пранги трябва да се съсредоточа върху най-голямото изпитание, което ми престои – да завърша книгата на живота си така, че тези, които решат да я прочетат да разгърнат страниците и с усмивка, а не с досада…

 

Коментари

joemill00077711 каза…
Can I simply say what a reduction to search out someone who actually is aware of what theyre talking about on the internet. You definitely know the best way to convey a problem to mild and make it important. Extra people need to learn this and understand this aspect of the story. I cant believe youre no more widespread because you positively have the gift. casino games

Популярни публикации от този блог

Днес ще Ви разкажа

Днес ще има кино прожекция за ДАВИД - офис Казанлък: Име на филма: "Виет-Нам - нови възможности, предизвикателства и дивотии" Час: 17:30 Място: При мен Напитки: Гин Beefeters, Виски Logans Облекло: Спортно ЗАПОВЯДАЙТЕ!!!
Красота, та чак очите болят!