Някога много, много отдавна, когато небето все още беше още наситено синьо, слънцето имаше цвета на узрели портокали, а нощите миришеха на разцъфнали липи, сънувах , макар и не много често един красив сън. Тогава живеехме в един от първите държавни блокове, нов, боядисан в бяло, в центъра на Зарата, точно срещу Градската градина. Летях над града. Първо се качвах до таваните на нашия блок, обикновено се провирах през капандурата на покрива, и после сякаш някаква невидима ръка леко ме понасяше във въздуха. Издигах се плавно над зелените дървета на градската градина - т ихо и без звук, след това минавах над Универмага , Пощата, завивах над Пожарната, и все по-високо и по-високо се реех над моето училище, където виждах долу учителят ми по физическо Любо смешно да мята ръце като вятърна мелница. Хубаво беше, че летях без усилие, даже не размахвах ръце, сякаш гравитацията беше моя любовница и робиня. В този сън имаше един много специален момент, който винаги се повтаряше без изключен
Коментари