Пропускане към основното съдържание

Лицемерие и наглост, или имат ли памет и съвест другарите?

Гледам унилите физиономии на Станишев, Овчаров и Румен Петков. Слушам стенанията на страдалците, оплакванията от това, че видите ли, "страхът" бил в основата на тяхната загуба и проче салати. Слушам и невярвам на ушите си: Дали Станишев наистина счита, че тяхната обречена партия е пожизнено "абонирана за властта".

Тяхната партия, която вече няма нищо общо с левите идеи. Тази партия, която създади от собствените си среди новата класа на собствениците и трансформира народа си в таргет група. Същата партия, която натрупа мръсни пари в огромни количества и позиционира като нови капиталисти абсолютно некадърни капути, неспособни на нищо, освен да грабят чрез висши протекции и височайшо благословено монополно положение (справка - Георги Гергов, Красимир Гергов, Николай Банев, да не продължавам).

Смешен плач! На фона на дереджето на социалните системи в България, въпросната шайка олигарси най-добре да си вземат заграбеното и да се изнасят максимално бързо от България - докато те са тук, тежката сянка на мафията-държава ще шада над всеки от нас!

Коментари

Stefo каза…
Абсолютно съм съгласен с теб. Фалшът е широко разпространен и постоянно пречещ на развитието на предприемчивите в страната, не, няма да ги спре, но силно затруднява и елементаризира. Със сигурност обаче това е целенасочено, масата се направлява лесно, тази клика са толкова късогледо-тесногръди, че не виждат как закопават себе си и своите деца . Обаче това, което не успее да те убие, те прави по-силен....
Стефан

Популярни публикации от този блог

Днес ще Ви разкажа

Днес ще има кино прожекция за ДАВИД - офис Казанлък: Име на филма: "Виет-Нам - нови възможности, предизвикателства и дивотии" Час: 17:30 Място: При мен Напитки: Гин Beefeters, Виски Logans Облекло: Спортно ЗАПОВЯДАЙТЕ!!!
Красота, та чак очите болят!  
Някога много, много отдавна, когато небето все още беше още наситено синьо, слънцето имаше цвета на узрели портокали, а нощите миришеха на разцъфнали липи, сънувах , макар и не много често един красив сън. Тогава живеехме в един от първите държавни блокове, нов, боядисан в бяло, в центъра на Зарата, точно срещу Градската градина. Летях над града. Първо се качвах до таваните на нашия блок, обикновено се провирах през капандурата на покрива, и после сякаш някаква невидима ръка леко ме понасяше във въздуха. Издигах се плавно над зелените дървета на градската градина - т ихо и без звук, след това минавах над Универмага , Пощата, завивах над Пожарната, и все по-високо и по-високо се реех над моето училище, където виждах долу учителят ми по физическо Любо смешно да мята ръце като вятърна мелница. Хубаво беше, че летях без усилие, даже не размахвах ръце, сякаш гравитацията беше моя любовница и робиня. В този сън имаше един много специален момент, който винаги се повтаряше без изключен